Tu es deliciae
columbam similas
columbam similas
Flamma aeterna
ardet in mihi
Apertus liber
ardet in mihi
Apertus liber
sum pro tibi
Ambulo per viam
Via longa est
Tuus pectus
Ambulo per viam
Via longa est
Tuus pectus
est in fine
понеделник, 25 януари 2016 г.
петък, 1 януари 2016 г.
Марк
Винаги съм се възхищавала на топлата му, приятелска натура. Той намира обща тема със всеки и много бързо се сприятелява. Всички обожават неговото чувство за хумор и се смеят на добронамерените му шеги. Предполагам, намират нещо изключително миловидно в сладката му физиономия. Марк е като малко дете и силно се съмнявах, че някога ще порасне. Ако някога ви запозная с него, несъмнено бихте се убедили - за него не съществува нещо такова като "ежедневни отговорности" - той не прави нещата, защото трябва да ги прави, а ги върши, ако изобщо ги свърши, тогава, когато го влече и усеща желание за тях. Естествено, поради това не изглежда като най-благонадеждният човек на света, защото никой, дори и той самият, не може да предскаже кога ще го обземат желанията му. Оставям настрани факта, че той е разностранно развит, поради което се занимава с много проекти едновременно. Резултатът е, че рядко би могъл да ви се похвали, че е свършил нещо до край. Има мечтата да свърши ... но и желанието "ето сега, точно в този момент" да прави нещо друго, коренно различно". Страхувам се малко за него - какво ще прави, когато родителите му вече не могат да го издържат и трябва да продължи като самостоятелен човек? Та той може по малко от много неща, достатъчно ли ще бъде?
Обича да се шегува с мен, че е надянал маската на конвенционален, нормален човек, благодарение на част от проектите си. Така беше, например с образованието му. Като цяло, той е любител на екзотичните и ексцентрични неща, и най-вече - съвместяването на привидно несъвместими качества. Парадоксално е, че неговите конвенционални дейности имат двояк смисъл - от една страна за допълване на колекцията му от привидно несъвместими качества, а от друга - прикритие за това негово странно хоби.
Това, което най-много ни сближаваше първите месеци на приятелството ни беше любовта ни към шоколада. Аз съм просто чревоугодник - любител на вкусната храна, който е готов да се научи ДОРИ и да готви (и то добре), за да угоди на вкусовете си. С Марк е друго, той просто е шоколадоман. Ако имаше приказна планета, на която да живее, определено кората й щеше да е направена от маслени бисквитки, от мантията й щеше да е съставена от млечен шоколад и често бисквитените вулкани щяха да изригват и от тях щеше да тече лава от вкусен течен шоколад. Затова ми сподели, че на Коледа, когато му подариха картонена къщичка, в която "живеят" (шоколадов) елен, (шоколадов) дядо Коледа на (шоколадов) под, той е бил по-щастлив, отколкото си е дал израз да бъде. Някак тази къщичка му е напомнила на неговия перфектен, утопичен малък свят. Затова, когато Марк ви дойде на гости, добро начало на приятелството ви е, ако сложите в чинията му по-голямото парче торта, той не би ви отказал. Рядко ще поиска допълнително, дори и да предложите, обаче - защото макар да говори много, е малко срамежлив. Да не говорим, че често сме заедно, аз съм далеч по-сериозна и стабилна от него, държаща на здравомислието. Макар да имам хладен поглед и нищо не издаващо изражение през повечето време, искрено учудване и тревога преминават през лицето ми , когато видя колко шоколад изяжда Марк: "Марк, и ТОВА ли ще изядеш, спри се, помисли за здравето си!".
Обича да се шегува с мен, че е надянал маската на конвенционален, нормален човек, благодарение на част от проектите си. Така беше, например с образованието му. Като цяло, той е любител на екзотичните и ексцентрични неща, и най-вече - съвместяването на привидно несъвместими качества. Парадоксално е, че неговите конвенционални дейности имат двояк смисъл - от една страна за допълване на колекцията му от привидно несъвместими качества, а от друга - прикритие за това негово странно хоби.
Това, което най-много ни сближаваше първите месеци на приятелството ни беше любовта ни към шоколада. Аз съм просто чревоугодник - любител на вкусната храна, който е готов да се научи ДОРИ и да готви (и то добре), за да угоди на вкусовете си. С Марк е друго, той просто е шоколадоман. Ако имаше приказна планета, на която да живее, определено кората й щеше да е направена от маслени бисквитки, от мантията й щеше да е съставена от млечен шоколад и често бисквитените вулкани щяха да изригват и от тях щеше да тече лава от вкусен течен шоколад. Затова ми сподели, че на Коледа, когато му подариха картонена къщичка, в която "живеят" (шоколадов) елен, (шоколадов) дядо Коледа на (шоколадов) под, той е бил по-щастлив, отколкото си е дал израз да бъде. Някак тази къщичка му е напомнила на неговия перфектен, утопичен малък свят. Затова, когато Марк ви дойде на гости, добро начало на приятелството ви е, ако сложите в чинията му по-голямото парче торта, той не би ви отказал. Рядко ще поиска допълнително, дори и да предложите, обаче - защото макар да говори много, е малко срамежлив. Да не говорим, че често сме заедно, аз съм далеч по-сериозна и стабилна от него, държаща на здравомислието. Макар да имам хладен поглед и нищо не издаващо изражение през повечето време, искрено учудване и тревога преминават през лицето ми , когато видя колко шоколад изяжда Марк: "Марк, и ТОВА ли ще изядеш, спри се, помисли за здравето си!".
Преди време с него сключихме договор за дейност, която съвместно трябваше да извършим. Подписах се, знаейки, че в началото със сигурност мога да разчитам на него, но не бях сигурна дали бих могла накрая. Въпреки всичко, надявах се, толкова много, даже повярвах, че може би с този договор той най-накрая ще намери онова нещо, с което може да се занимава цял живот без да го пуска. В себе си не се съмнявах, защото държа на думата си и даденото обещание е като клетва за мен - представете си обещанията, върху които полагам подписа си! Така или иначе, този проект щеше да бъде завършен! Всичко стана точно така, както бях предвидила в началото - към средата на дейностите по проекта Марк ме изостави и участваше с минималните усилия, които можеше да положи. Добре, че бяха талантите му, заради това бяхме сравнително добре представящ се екип, макар и да не полагахме максималните усилия, на които бяхме способни.
Бяхме пред блестящият финал, когато ми се случи нещо, което никога не допусках, че ще стане - изгубих вяра в смисъла на това, което правя. Дори и мисълта за положеното обещание не беше достатъчна за мен, за да продължа да върша онова, което се бях зарекла да направя, а по принцип, дори и на това основание, аз продължавам неуморно да работя над задачите си. Марк отдавна си беше тръгнал и вече го вълнуваха други неща - държеше се така, сякаш сме свършили с това, конкретно нещо и то повече не може и не трябва да ни обвързва. Ядосах му се, защото сметнах, че ме е саботирал през всичкото това време: "Ах ти, мързеливец такъв, заради теб бяхме обречени от самото начало да не се получи - какво да направя сега - the show must go on, нямам сили, и теб те няма! Не разбираш ли, ако не свършим това, санкциите са и за двама ни!". Беше време да сложа край на това: Привиках го и му обясних, че е време да бъдем по-сериозни. Стана му неприятно, че се държа така но се съгласи, че съм права.
Работихме и аз бях тази, която ръководеше дейността над проекта ни. В другите начинания, които понякога бяхме захващали и не бяха така тежки, не беше така, доверявах му се повече, тъй като бяха свързани със сравнително кратко време, което му позволяваше да задържи вниманието си до края. Уви, това не беше случаят. Заключих го в рутината, която аз познавам и считам за най-правилната за работа. "Никакви странични дейности, Марк, поне не, докато не свършим онова, което ни се полага като работа за през деня". Неохотно, но той се съгласяваше, примирително продължаваше - поне в началото, когато напрежението беше малко. Не беше нищо, което не беше виждал, просто беше малко по-дълго, отколкото бе свикнал.
Въпреки усилията ми, оставахме назад и работата се трупаше. Виждах математическата прогресия, но Марк винаги ме увещаваше, че "има време" и накрая ще се мобилизира и ще свърши всичко както трябва, благодарение на талантите си. "Просто ми трябва време и стимул да ги посъбера и всичко ще се нареди, ще видиш". Ала времето минаваше и стимул така и не идваше.
Охладнях към Марк и отношенията ни се обтегнаха много през този период. Станах далеч по-агресивна и исках ежедневен отчет за всичко, което беше свършил - дали беше стигнал до там, до където трябваше да стигне. Той изпълняваше задачите си и никога нищо не ми казваше. Понякога не бяха пълни, понякога не беше стигнал до края, но виждах как се стреми да стигне все по-далеч и по-далеч и да преминава зоната си на комфорт за работа.
В редките случаи на иначе честите ни срещи, когато говорихме за друго и се взирах в лицето му, виждах, че се е променил - палавата искрица в очите му беше загаснала, лицето му беше изпито, а крайчетата на устните му вече не сочеха както преди нагоре, а надолу, осанката му беше различна, далеч по-отпусната, издаваща липсващата му воля изобщо да живее. Единственото, което го ободряваше за кратки моменти беше разговора ни за нещо различно от това, което правим - нещо друго, което го вълнува. Въпреки, че се чувстваше зле от цялата история, той остана и продължи да работи с мен, при ужасните условия, на които го подлагам, макар да не беше длъжен. Във всеки един момент той можеше да обере нещата си и да си тръгне, ако реши да го направи. Не, Марк, за разлика от мен не се страхуваше да остави нещата на средата, нито го плашеха санкциите, той остана с мен заради приятелството ни.
С наближаване на крайният срок виждах доста тревожни тенденции у моя приятел. Вече дори разговорите ни за нещо различно и факта, че отделяхме време да правим други, интересни неща, го натъжаваше. Споделяше ми, че всичко това изглежда като някаква жалка пародия на разнородна дейност, близане на сладолед през стъкло, в която просто виждаш нещо хубаво, но до толкова, че да осъзнаеш колко далеч и недостижимо е до теб. Нямаше го чувството му за хумор, измислените му истории с ярки образи - бяха изчезнали. Това повлия пряко върху проекта ни, тъй като блокира творческото и асоциативното му мислене, които бяха в основата на доброто му представяне в предишни изяви.
"Познаваме се от детството." - мислех си - "Никога не съм го виждала такъв... Какво направих? Ще се оправи ли, след като всичко мине?"
Охладнях към Марк и отношенията ни се обтегнаха много през този период. Станах далеч по-агресивна и исках ежедневен отчет за всичко, което беше свършил - дали беше стигнал до там, до където трябваше да стигне. Той изпълняваше задачите си и никога нищо не ми казваше. Понякога не бяха пълни, понякога не беше стигнал до края, но виждах как се стреми да стигне все по-далеч и по-далеч и да преминава зоната си на комфорт за работа.
В редките случаи на иначе честите ни срещи, когато говорихме за друго и се взирах в лицето му, виждах, че се е променил - палавата искрица в очите му беше загаснала, лицето му беше изпито, а крайчетата на устните му вече не сочеха както преди нагоре, а надолу, осанката му беше различна, далеч по-отпусната, издаваща липсващата му воля изобщо да живее. Единственото, което го ободряваше за кратки моменти беше разговора ни за нещо различно от това, което правим - нещо друго, което го вълнува. Въпреки, че се чувстваше зле от цялата история, той остана и продължи да работи с мен, при ужасните условия, на които го подлагам, макар да не беше длъжен. Във всеки един момент той можеше да обере нещата си и да си тръгне, ако реши да го направи. Не, Марк, за разлика от мен не се страхуваше да остави нещата на средата, нито го плашеха санкциите, той остана с мен заради приятелството ни.
С наближаване на крайният срок виждах доста тревожни тенденции у моя приятел. Вече дори разговорите ни за нещо различно и факта, че отделяхме време да правим други, интересни неща, го натъжаваше. Споделяше ми, че всичко това изглежда като някаква жалка пародия на разнородна дейност, близане на сладолед през стъкло, в която просто виждаш нещо хубаво, но до толкова, че да осъзнаеш колко далеч и недостижимо е до теб. Нямаше го чувството му за хумор, измислените му истории с ярки образи - бяха изчезнали. Това повлия пряко върху проекта ни, тъй като блокира творческото и асоциативното му мислене, които бяха в основата на доброто му представяне в предишни изяви.
"Познаваме се от детството." - мислех си - "Никога не съм го виждала такъв... Какво направих? Ще се оправи ли, след като всичко мине?"
- Съжалявам, Марк, наистина съжалявам, не трябваше да се държа така с теб, да те карам да правиш всичко това!
- И аз съжалявам, че не мога да оправдая очакванията ти, че провалих нещо така важно за теб с държането си. Ще ти кажа истината - за първи път казвам подобно нещо, и дори си го помислям - но аз достигнах предела на силите си. Наистина не съществува нещо повече, което бих могъл да направя. Вярно е, че не за всичко, с което съм се занимавал, съм получавал изрядна външна оценка, но никога не съм се съмнявал, че ако бях решил, бих могъл да получа. В случая, предвид обстоятелствата, наистина, не бих могъл, до тук се простират възможностите и уменията ми.
- Тогава ... тогава... да се откажем, да изчакаме, да ни дадат друг срок и да предадем, когато сме в по-добро състояние! - не можех да повярвам, че казвам това, но ето - и аз бях на предела ... на вярата си, че с всичко мога да се справя - нещо, което Марк не знаеше.
- Никога няма да бъда в по-добро състояние по отношение на този проект, наистина не смятам, че бих могъл да повторя всичко отново.
- Прав си, така е! А и ти си ми приятел! Макар да мечтаех да се представя добре сега, повече от всичко, приятелството ми с теб е по-важно от това. Опитах се да те превърна в човек, който не си. А и честно казано, какво значение има какво ще кажат другите, когато знаеш, че буквално си работил над нещо до последната си капка кръв и пот!
Марк горчиво се усмихна. Макар да се зарадва на разбирането, което проявявам, все още го гризеше съвестта заради това, че не ме е подкрепил достатъчно тогава, когато е трябвало.
Аз не бях напълно комфортно в кожата си, също, защото твърде късно бях разбрала нещо за Марк - думата "трябва" бавно го убива и не са мързела и нежеланието причините, поради които не свършва работата си навреме, колкото почивката и разнообразието са иманентно присъща част от натурата му. Той твори ... и е способен на всичко онова, което може тогава, когато ... е неподреден, несистематичен и разхвърлян. Този хаос представлява за него въздуха, който диша.
- И аз съжалявам, че не мога да оправдая очакванията ти, че провалих нещо така важно за теб с държането си. Ще ти кажа истината - за първи път казвам подобно нещо, и дори си го помислям - но аз достигнах предела на силите си. Наистина не съществува нещо повече, което бих могъл да направя. Вярно е, че не за всичко, с което съм се занимавал, съм получавал изрядна външна оценка, но никога не съм се съмнявал, че ако бях решил, бих могъл да получа. В случая, предвид обстоятелствата, наистина, не бих могъл, до тук се простират възможностите и уменията ми.
- Тогава ... тогава... да се откажем, да изчакаме, да ни дадат друг срок и да предадем, когато сме в по-добро състояние! - не можех да повярвам, че казвам това, но ето - и аз бях на предела ... на вярата си, че с всичко мога да се справя - нещо, което Марк не знаеше.
- Никога няма да бъда в по-добро състояние по отношение на този проект, наистина не смятам, че бих могъл да повторя всичко отново.
- Прав си, така е! А и ти си ми приятел! Макар да мечтаех да се представя добре сега, повече от всичко, приятелството ми с теб е по-важно от това. Опитах се да те превърна в човек, който не си. А и честно казано, какво значение има какво ще кажат другите, когато знаеш, че буквално си работил над нещо до последната си капка кръв и пот!
Марк горчиво се усмихна. Макар да се зарадва на разбирането, което проявявам, все още го гризеше съвестта заради това, че не ме е подкрепил достатъчно тогава, когато е трябвало.
Аз не бях напълно комфортно в кожата си, също, защото твърде късно бях разбрала нещо за Марк - думата "трябва" бавно го убива и не са мързела и нежеланието причините, поради които не свършва работата си навреме, колкото почивката и разнообразието са иманентно присъща част от натурата му. Той твори ... и е способен на всичко онова, което може тогава, когато ... е неподреден, несистематичен и разхвърлян. Този хаос представлява за него въздуха, който диша.
Проектът премина така, както очаквахме. Не получихме лаврите за най-достойно представяне, но и двамата се зарадвахме, че все пак сме успели да прескочим и това препятствие. Стиснахме ръце - дружбата ни бе по-силна от всякога.
Марк, обаче, така и не си стана същият, какъвто беше преди. Каза ми, че ще се завърне към едно от предишните си занимания, което колкото и да му харесвало и си мечтаел да владее, се отказал, тъй като било обвързано с твърде много време за усвояване и той не вярвал, че може някога да свърши достатъчно от него, че да се ползва от полезните му свойства. Систематизацията, на която го подложих до известна степен му допаднала. Тежката работа довела до по-голям толеранс към активни дейности по принцип и поради това отделял повече време да развива талантите си. Помоли ме за помощ и съвети за това НЕГОВО нещо. Усмихнах се "какъв хубав проект си захванал само, някой ден може да помогне и за някоя от моите цели - сега и тогава, Марк, вървим заедно".
вторник, 10 ноември 2015 г.
Ovid - Amores I - V
Aestus erat, mediamque dies exegerat horam;
adposui medio membra levanda toro.
pars adaperta fuit, pars altera clausa fenestrae;
quale fere silvae lumen habere solent,
qualia sublucent fugiente crepuscula Phoebo,
aut ubi nox abiit, nec tamen orta dies.
illa verecundis lux est praebenda puellis,
qua timidus latebras speret habere pudor.
ecce, Corinna venit, tunica velata recincta,
candida dividua colla tegente coma—
qualiter in thalamos famosa Semiramis isse
dicitur, et multis Lais amata viris.
Deripui tunicam—nec multum rara nocebat;
pugnabat tunica sed tamen illa tegi.
quae cum ita pugnaret, tamquam quae vincere nollet,
victa est non aegre proditione sua.
ut stetit ante oculos posito velamine nostros,
in toto nusquam corpore menda fuit.
quos umeros, quales vidi tetigique lacertos!
forma papillarum quam fuit apta premi!
quam castigato planus sub pectore venter!
quantum et quale latus! quam iuvenale femur!
Singula quid referam? nil non laudabile vidi
et nudam pressi corpus ad usque meum.
Cetera quis nescit? lassi requievimus ambo.
proveniant medii sic mihi saepe dies!
понеделник, 9 ноември 2015 г.
Среща
Ти си аз. Аз съм ти. Няма нужда от разделение - но в едно по-висше измерение. Тук сме отделни ... за да запазя психическия си интегритет. И все пак това положение е толкова объркващо. Ти си моето минало, аз съм твоето бъдеще ...
Какво би направил, читателю, ако можеше да дадеш съвет на миналото си аз? А какво би попитал, ако до теб седи в цялото си сияние това, което ще станеш?? Това са все странни въпроси, но мисля, че всеки би желал и е фантазирал в един момент в живота си да изпита усещането. Защото миналото, макар да е минало, някога заслужава завръщането си - ако сте си забравили ключовете към заключената в настоящето врата, там. А може би даже не сте знаели, че е ключ, защото може да дойде във всякаква странна форма - като в компютърните игри, просто трябва да претърсвате цялата карта и понякога да вземате неща, които първоначално няма да знаете за какво служат - ние в този живот не обичаме да се обременяваме с подобни дейности.
Какво би направил, читателю, ако можеше да дадеш съвет на миналото си аз? А какво би попитал, ако до теб седи в цялото си сияние това, което ще станеш?? Това са все странни въпроси, но мисля, че всеки би желал и е фантазирал в един момент в живота си да изпита усещането. Защото миналото, макар да е минало, някога заслужава завръщането си - ако сте си забравили ключовете към заключената в настоящето врата, там. А може би даже не сте знаели, че е ключ, защото може да дойде във всякаква странна форма - като в компютърните игри, просто трябва да претърсвате цялата карта и понякога да вземате неща, които първоначално няма да знаете за какво служат - ние в този живот не обичаме да се обременяваме с подобни дейности.
Бъдещето ... нужно ли е да казвам за бъдещето ... ти седиш в тази ситуация и се чудиш - "как да я избегна", "как да се науча", "какво трябва да разбера".
В този сън миналото ми аз (условно така наречено), стоеше пред мен. Беше запазил детето в себе си, вървеше с достойнство, имаше толкова много кураж, че колкото и да се сблъскваше със света навън, не беше загубил идеалите си. Помещението се беше изпълнило с енергетика от интензивните му емоции. Колкото и очарователно и енигматично да беше това умение да накараш хората да се обърнат след теб, защото носиш емоциите си така, както някои носят парфюма си, оставящи аромат в околната среда, той беше хаотичен, не можеше да ги контролира. Дълбок като океана, но все пак по вълните се усещаше гнева, яростта, тъгата. И все пак красиво ... защото бранеха ядрото на вярванията му. Аз не се бранех по този начин, отдавна бях ликвидирала всеки елемент, който ми носи отчаяние. Вече не усещах интензитета около себе си. Всичко беше камък.
В този сън миналото ми аз (условно така наречено), стоеше пред мен. Беше запазил детето в себе си, вървеше с достойнство, имаше толкова много кураж, че колкото и да се сблъскваше със света навън, не беше загубил идеалите си. Помещението се беше изпълнило с енергетика от интензивните му емоции. Колкото и очарователно и енигматично да беше това умение да накараш хората да се обърнат след теб, защото носиш емоциите си така, както някои носят парфюма си, оставящи аромат в околната среда, той беше хаотичен, не можеше да ги контролира. Дълбок като океана, но все пак по вълните се усещаше гнева, яростта, тъгата. И все пак красиво ... защото бранеха ядрото на вярванията му. Аз не се бранех по този начин, отдавна бях ликвидирала всеки елемент, който ми носи отчаяние. Вече не усещах интензитета около себе си. Всичко беше камък.
"Има нещо... - каза - с което не мога да се примиря. Не мога да се примиря, че хората не оценяват истинското, усилията, които другите полагат. Те търсят комерсиалното, лесно смилаемото, некачественото. И както историята показва, героите често са низвергнати, а егоцентриците, които нищо не са направили, са оправдани и идеализирани".
Замислих се. Това е, в което и аз вярвам и сега. Наистина това е модела, който господства в света и с който съм се сблъсквала толкова често. Припомних си яростта на миналото, когато се борех с него .... сякаш мога да променя целия свят. Но не мога, не мога, не мога. Мога да променя само себе си. Тогава казах:
"За кого правиш всичко, което правиш? Нима би се чувствал добре, ако спреш да го правиш, спреш да се грижиш и да закриляш онези, които са те помолили? Нима това не е целта, смисъла на живота ти? Нима простото извършване на това не кара цялото ти същество да се радва и да се чувства в единство с всичко останало? Всичко, което ти правиш, правиш за себе си, макар да го правиш за другите".
Тишина. Яростните пламъци в очите му изгаснаха, успокоиха се.
Камък падна и от моето сърце. Огорченията по всички невъзнаградени от другите усилия изчезнаха. Усетих топлина в областта на сърцевата ми чакра. Oсвободена от товара, стана все по-ярка и по-ярка.
В ръцете си държеше нещо, което криеше, и ми го подаде в шепата - най-магически изглеждащата синя енергия, която някога съм виждала. Беше само едно малко парченце.
"Гласът ти - каза - е загубил способността си да казва истината за теб".
Ооо, колко вярно беше това. Както и да се чувствам, каквото и да правя, гласът ми винаги излизаше равен и спокоен. Когато казвам 'обичам те' дори, звучеше така, сякаш казвам 'изпери си мръсните чорапи веднага'.
"Ти не оценяваш - продължи - това, което можеш да постигнеш с думите и вибрациите"
(Да, да, да, защото с равен глас няма как да кажеш много неща!).
*Събудих се*
Топлината в сърцевата ми чакра все още беше осезаема. Усещах и парченцето синя енергия у себе си да расте и да се интегрира с другите енергии, които притежавах.
Използвах гласа си. Хиляди тоналности, хиляди възможности, многобройни настроения ...
Замислих се. Това е, в което и аз вярвам и сега. Наистина това е модела, който господства в света и с който съм се сблъсквала толкова често. Припомних си яростта на миналото, когато се борех с него .... сякаш мога да променя целия свят. Но не мога, не мога, не мога. Мога да променя само себе си. Тогава казах:
"За кого правиш всичко, което правиш? Нима би се чувствал добре, ако спреш да го правиш, спреш да се грижиш и да закриляш онези, които са те помолили? Нима това не е целта, смисъла на живота ти? Нима простото извършване на това не кара цялото ти същество да се радва и да се чувства в единство с всичко останало? Всичко, което ти правиш, правиш за себе си, макар да го правиш за другите".
Тишина. Яростните пламъци в очите му изгаснаха, успокоиха се.
Камък падна и от моето сърце. Огорченията по всички невъзнаградени от другите усилия изчезнаха. Усетих топлина в областта на сърцевата ми чакра. Oсвободена от товара, стана все по-ярка и по-ярка.
В ръцете си държеше нещо, което криеше, и ми го подаде в шепата - най-магически изглеждащата синя енергия, която някога съм виждала. Беше само едно малко парченце.
"Гласът ти - каза - е загубил способността си да казва истината за теб".
Ооо, колко вярно беше това. Както и да се чувствам, каквото и да правя, гласът ми винаги излизаше равен и спокоен. Когато казвам 'обичам те' дори, звучеше така, сякаш казвам 'изпери си мръсните чорапи веднага'.
"Ти не оценяваш - продължи - това, което можеш да постигнеш с думите и вибрациите"
(Да, да, да, защото с равен глас няма как да кажеш много неща!).
*Събудих се*
Топлината в сърцевата ми чакра все още беше осезаема. Усещах и парченцето синя енергия у себе си да расте и да се интегрира с другите енергии, които притежавах.
Използвах гласа си. Хиляди тоналности, хиляди възможности, многобройни настроения ...
И макар да кажех нещо с равна физиономия ... вече значеше много повече, отколкото думите, които изричам. Усетих отново интензитетът, който бях усетила при срещата ни, но вече не беше хаотичен, беше контролиран. Вече мога да ти кажа нещата без думи, но няма да ти кажа всичко за мен. Ето, задачата е осъществена, нали това беше идеята от самото начало?!
Какво силно усещане за вибрациите и тяхната сила имах в онази сутрин. И за първи път истински повярвах, че мога да ги обуздая вместо да ги оставя да хаотично да се проявяват в живота ми.
Какво силно усещане за вибрациите и тяхната сила имах в онази сутрин. И за първи път истински повярвах, че мога да ги обуздая вместо да ги оставя да хаотично да се проявяват в живота ми.
петък, 23 октомври 2015 г.
Спри да съдиш, за да си щастлив?!
Парадоксално, но ги загубих и жестоко се самонараних именно заради все по-засливащото се към тогавашния момент вярване у мен, че има нещо грешно, сбъркано, неправилно за начина, по който осмислям живота. Дълго време, може би години, съм стояла засрамена в ъгъла, приемаща с половин уста доминиращите морални позиции на другите, просто защото знам за съпротивата, която ще срещна, когато изразя моите. По природа се стремя към праволинейност и простата в отношенията с другите и реших да коригирам онова, което така ме притеснява да призная.
Резултатът? Наблюдавах как бавно всички врати в живота ми се затварят. Как губя почва под краката си, сигурност в уменията си, как амбицията ми да се занимавам с каквото и да е било, бавно, постепенно, но много сигурно, загасва, докато напълно изчезна. Изчезна възможността ми да контролирам себе си, да се заземявам. Изчезна умението ми да консолидирам и успокоявам хората в трудни ситуации. Ако някога съм била стълб на спокойствие за другите, вече не бях, защото сама не можех да успокоя себе си. Положителното? Както винаги, Вселената беше сбъднала желанието ми, а именно да неутрализира твърдостта ми, да поизглади неравностите по характера ми. Ах, това гладко мое "ново аз" , което трябваше да приема, за да достигна "цялост" - лигав, дребен плужек ... но не обикновен, а социално приемлив, "общностното червейче", както го наричам. Бях се превърнала в това, което не приемам и избягвам да срещам като социална реалност, "защото духовният човек приема и се радва на манифестацията на всичко".
В най-добрия случай е дзен и му е все тая какво се случва наоколо, защото знае, че всички свършваме по еднакъв начин.
Богат или беден, пак си умрял в същия не много дълбок гроб. И това беше някаква ширеща се, много популярна "мъдрост", в която би трябвало да намерим дълбок смисъл, но това няма как да се случи, защото такъв не съществува. О, прощавайте, всъщност ИМА - за успокоение и комфорт на всички мързеливи, низвергнати от съдбата същества, които не знаят какво могат да постигнат и изобщо не живеят, а само дишат, но между дишанията, трябва да се успокояват, че реално погледнато НАИСТИНА вършат нещо, различно от статичното дишане. Съжалявам, че трябва да го кажа и да бъда черната овца, но реално нищо не вършат. И не, не, не се отнася изобщо за богатството като материална ценност, а до вярата, че да работиш или не за едно нещо е все тая, защото накрая всички отиваме на някакво вълшебно място, където нищо от постигнатото на тази планета няма никакво значение. Място, в което изнасилвачът и главорез, чиято най-полезна дейност в света е била да си бръкне в носа е равен на онзи, който си е скъсал задните части да подобри живота на милиони. Място, на което "понеже всички сме едно" някой някъде там ще си къса двойно повече задните части, за да може поне още двама човека да си бъркат в носа без да утежняват твърде много глобалния кармичен план. Кармичен план ли казах? Май се отнася и за глобалния и за социалния.
Не, не, аз не искам и няма да живея в подобен свят, защото за хора като мен в подобна идеология има два варианта: Да пречупят и намразят себе си, докато се превърнат в червейче или да се превърнат в мъченик, който да носи хиляди червейчета в себе си.
Не, не, аз не искам и няма да живея в подобен свят, защото за хора като мен в подобна идеология има два варианта: Да пречупят и намразят себе си, докато се превърнат в червейче или да се превърнат в мъченик, който да носи хиляди червейчета в себе си.
Не, благодаря!Беше ми (не) много приятно да общувам с всеки "свърхсензитивен" "супер чувствителен", "приемащ като свои чуждите вибрации" човек, но мисля, че общуването ми с такива свършва до тук. Знаете ли защо? Защото и аз съм такъв, но не хленча излишно по въпроса и не намирам нищо магическо и вълшебно в онези, които го правят. Като се удариш, пускаш три сълзи, ставаш, отупваш се и продължаваш, защото животът не е спрял да те чака да го подновиш, когато сметнеш, че вече за конкретната ситуация си бил достатъчно мелодраматичен и трябва да оставиш малко от този актьорски талант за следващата. Нямам и никога и няма да имам добро мнение за големи хора, които са решили да останат хленчещи деца, които истерясват за ожуленото си колянце и го сочат, докато не съберат достатъчно голяма тълпа, която "да им прати положителна енергия да го излекуват".
Нямам и няма и да имам добро мнение и за онези, запленени от ожуленото колянце, които си въобразяват, че "с пращането на състрадание, любов и положителна енергия" са станали супер духовни, защото не са - техният живот е просто изчерпан от смисъл stand by , в който вместо акробат-актьор са се превърнали в жалка циркаджийска публика. Губите времето и ресурсите си - нещо повече, губите ГЛОБАЛНО времето и ресурсите на всички ни, защото с енергията си вие противостоите на естествения процес на очистване на природата от ненужни тривиалности. Правите го всеки път като се опитате да си набиете в главата (и недай си боже да вярвате), че е някъде там по тази изстрадала планетка е окей да има лянтяи, окей е да има идиоти, окей е да има игнорантни хора и е окей да има психопати. Не, не е окей да има, не е това целта на цялото занятие, наречено живот.
Нямам и няма и да имам добро мнение и за онези, запленени от ожуленото колянце, които си въобразяват, че "с пращането на състрадание, любов и положителна енергия" са станали супер духовни, защото не са - техният живот е просто изчерпан от смисъл stand by , в който вместо акробат-актьор са се превърнали в жалка циркаджийска публика. Губите времето и ресурсите си - нещо повече, губите ГЛОБАЛНО времето и ресурсите на всички ни, защото с енергията си вие противостоите на естествения процес на очистване на природата от ненужни тривиалности. Правите го всеки път като се опитате да си набиете в главата (и недай си боже да вярвате), че е някъде там по тази изстрадала планетка е окей да има лянтяи, окей е да има идиоти, окей е да има игнорантни хора и е окей да има психопати. Не, не е окей да има, не е това целта на цялото занятие, наречено живот.
От друга страна е напълно нормално и окей, когато причинно-следствените връзки се задействат и всеки получи това, което е заслужил. Кои сме ние да тцъ-каме, да съжаляваме и да се опитваме да противостоим на тях и то не къде да е, а в нечия чужда съдба?!
Спрете, просто спрете да се опитвате да превръщате гъсеницата в пеперуда като й спестите болката. Няма да се получи, хабите ценно време като просто отлагате трансформацията и гъсеницата си стои гъсеница по-дълго време.
Съжалявам, комфорт при мен никога няма да намерите, ако търсите скривалище от начина, по който виждам истината, защото ми е писнало да живея около слепи хора.
Сега идва любимият ми въпрос "Коя си ти и с какво си повече от другите да ги съдиш, всички имаме божествени същности" бля бля, бля-бля. Така е, всички имаме божествени същности, но явно не всички използваме особено често връзката с тях. Човек е осъзнат, когато се допитва и води от тази връзка. И съжалявам, ако ще прозвучи елитарно (оппсссс, всъщност не съжалявам), но това че сме тръгнали с равни възможности, не означава, че наравно сме ги оползотворили. Претендирам, че съм ги оползотворила повече от циганина, който къса главите на котки в междублоковото пространство, както и от русата експерт-счетоводителка, която нищо не разбира от счетоводство, но за сметка на това разбира от други неща, които вълнуват шефа й повече от поредното западащо държавно учреждение, което няма да защити правата адекватно правата на хиляди хора в последствие. Животът ще бие жестоки шамари на тези хора, твърде вероятно и да ги нарита до безсъзнание ... докато безсъзнанието не се превърне в осъзнаване. Отказвам да противостоя на тези причинно-следствени връзки и да ги облекчавам по някакъв начин, защото целта на съществуването не е човек да намери причинно-следствените връзки, за да им се противопоставя хленчейки по детски, защото не го кефи как стоят нещата, а напротив, за да прозре и види какво следва от тях в един глобален план. Ето за това не се колебая да соча с пръст хората и да крещя "дръжте крадеца", когато ... ами .... те наистина са крадеца.
Това е начина, по който реформирам и по който считам е е правилно да се реформира - като се използват естествените процеси, за да може хората да се осъзнаят, макар и да им коства болка. Включвам себе си в тази бройка. Не ми продавайте захаросани истории. не ви ги искам. не ги намирам за успокояващи, губите си времето, което е толкова ценно.
Това е основната ми същност ... и няма как да я проявявам наполовина, а другата половина да крия, защото криейки, ставам един от онези, хленчещите червеи, които са се отказали от собствената си сила, за да може да точат повече от чуждото внимание.
Спрете, просто спрете да се опитвате да превръщате гъсеницата в пеперуда като й спестите болката. Няма да се получи, хабите ценно време като просто отлагате трансформацията и гъсеницата си стои гъсеница по-дълго време.
Съжалявам, комфорт при мен никога няма да намерите, ако търсите скривалище от начина, по който виждам истината, защото ми е писнало да живея около слепи хора.
Сега идва любимият ми въпрос "Коя си ти и с какво си повече от другите да ги съдиш, всички имаме божествени същности" бля бля, бля-бля. Така е, всички имаме божествени същности, но явно не всички използваме особено често връзката с тях. Човек е осъзнат, когато се допитва и води от тази връзка. И съжалявам, ако ще прозвучи елитарно (оппсссс, всъщност не съжалявам), но това че сме тръгнали с равни възможности, не означава, че наравно сме ги оползотворили. Претендирам, че съм ги оползотворила повече от циганина, който къса главите на котки в междублоковото пространство, както и от русата експерт-счетоводителка, която нищо не разбира от счетоводство, но за сметка на това разбира от други неща, които вълнуват шефа й повече от поредното западащо държавно учреждение, което няма да защити правата адекватно правата на хиляди хора в последствие. Животът ще бие жестоки шамари на тези хора, твърде вероятно и да ги нарита до безсъзнание ... докато безсъзнанието не се превърне в осъзнаване. Отказвам да противостоя на тези причинно-следствени връзки и да ги облекчавам по някакъв начин, защото целта на съществуването не е човек да намери причинно-следствените връзки, за да им се противопоставя хленчейки по детски, защото не го кефи как стоят нещата, а напротив, за да прозре и види какво следва от тях в един глобален план. Ето за това не се колебая да соча с пръст хората и да крещя "дръжте крадеца", когато ... ами .... те наистина са крадеца.
Това е начина, по който реформирам и по който считам е е правилно да се реформира - като се използват естествените процеси, за да може хората да се осъзнаят, макар и да им коства болка. Включвам себе си в тази бройка. Не ми продавайте захаросани истории. не ви ги искам. не ги намирам за успокояващи, губите си времето, което е толкова ценно.
Това е основната ми същност ... и няма как да я проявявам наполовина, а другата половина да крия, защото криейки, ставам един от онези, хленчещите червеи, които са се отказали от собствената си сила, за да може да точат повече от чуждото внимание.
Абонамент за:
Публикации (Atom)