Ти си аз. Аз съм ти. Няма нужда от разделение - но в едно по-висше измерение. Тук сме отделни ... за да запазя психическия си интегритет. И все пак това положение е толкова объркващо. Ти си моето минало, аз съм твоето бъдеще ...
Какво би направил, читателю, ако можеше да дадеш съвет на миналото си аз? А какво би попитал, ако до теб седи в цялото си сияние това, което ще станеш?? Това са все странни въпроси, но мисля, че всеки би желал и е фантазирал в един момент в живота си да изпита усещането. Защото миналото, макар да е минало, някога заслужава завръщането си - ако сте си забравили ключовете към заключената в настоящето врата, там. А може би даже не сте знаели, че е ключ, защото може да дойде във всякаква странна форма - като в компютърните игри, просто трябва да претърсвате цялата карта и понякога да вземате неща, които първоначално няма да знаете за какво служат - ние в този живот не обичаме да се обременяваме с подобни дейности.
Бъдещето ... нужно ли е да казвам за бъдещето ... ти седиш в тази ситуация и се чудиш - "как да я избегна", "как да се науча", "какво трябва да разбера".
В този сън миналото ми аз (условно така наречено), стоеше пред мен. Беше запазил детето в себе си, вървеше с достойнство, имаше толкова много кураж, че колкото и да се сблъскваше със света навън, не беше загубил идеалите си. Помещението се беше изпълнило с енергетика от интензивните му емоции. Колкото и очарователно и енигматично да беше това умение да накараш хората да се обърнат след теб, защото носиш емоциите си така, както някои носят парфюма си, оставящи аромат в околната среда, той беше хаотичен, не можеше да ги контролира. Дълбок като океана, но все пак по вълните се усещаше гнева, яростта, тъгата. И все пак красиво ... защото бранеха ядрото на вярванията му. Аз не се бранех по този начин, отдавна бях ликвидирала всеки елемент, който ми носи отчаяние. Вече не усещах интензитета около себе си. Всичко беше камък.
"Има нещо... - каза - с което не мога да се примиря. Не мога да се примиря, че хората не оценяват истинското, усилията, които другите полагат. Те търсят комерсиалното, лесно смилаемото, некачественото. И както историята показва, героите често са низвергнати, а егоцентриците, които нищо не са направили, са оправдани и идеализирани".
Замислих се. Това е, в което и аз вярвам и сега. Наистина това е модела, който господства в света и с който съм се сблъсквала толкова често. Припомних си яростта на миналото, когато се борех с него .... сякаш мога да променя целия свят. Но не мога, не мога, не мога. Мога да променя само себе си. Тогава казах:
"За кого правиш всичко, което правиш? Нима би се чувствал добре, ако спреш да го правиш, спреш да се грижиш и да закриляш онези, които са те помолили? Нима това не е целта, смисъла на живота ти? Нима простото извършване на това не кара цялото ти същество да се радва и да се чувства в единство с всичко останало? Всичко, което ти правиш, правиш за себе си, макар да го правиш за другите".
Тишина. Яростните пламъци в очите му изгаснаха, успокоиха се.
Камък падна и от моето сърце. Огорченията по всички невъзнаградени от другите усилия изчезнаха. Усетих топлина в областта на сърцевата ми чакра. Oсвободена от товара, стана все по-ярка и по-ярка.
В ръцете си държеше нещо, което криеше, и ми го подаде в шепата - най-магически изглеждащата синя енергия, която някога съм виждала. Беше само едно малко парченце.
"Гласът ти - каза - е загубил способността си да казва истината за теб".
Ооо, колко вярно беше това. Както и да се чувствам, каквото и да правя, гласът ми винаги излизаше равен и спокоен. Когато казвам 'обичам те' дори, звучеше така, сякаш казвам 'изпери си мръсните чорапи веднага'.
"Ти не оценяваш - продължи - това, което можеш да постигнеш с думите и вибрациите"
(Да, да, да, защото с равен глас няма как да кажеш много неща!).
*Събудих се*
Топлината в сърцевата ми чакра все още беше осезаема. Усещах и парченцето синя енергия у себе си да расте и да се интегрира с другите енергии, които притежавах.
Използвах гласа си. Хиляди тоналности, хиляди възможности, многобройни настроения ...
И макар да кажех нещо с равна физиономия ... вече значеше много повече, отколкото думите, които изричам. Усетих отново интензитетът, който бях усетила при срещата ни, но вече не беше хаотичен, беше контролиран. Вече мога да ти кажа нещата без думи, но няма да ти кажа всичко за мен. Ето, задачата е осъществена, нали това беше идеята от самото начало?!
Какво силно усещане за вибрациите и тяхната сила имах в онази сутрин. И за първи път истински повярвах, че мога да ги обуздая вместо да ги оставя да хаотично да се проявяват в живота ми.
