"Да бъдеш или не да не бъдеш,
върху везните
каца пеперуда."
Излязох навън. Беше пролет - онова прекрасно време, в което всичко се възражда за живот. Беше достатъчно топло, за да може птичките да пеят и малките по гнездата им да не мръзнат, но и достатъчно хладно, за да не псувам в главата си отвратителната жега. Не беше сухо, така че да не усещаш, че изобщо въздухът влиза в дробовете ти, но и не беше толкова влажно, че да ти е трудно изобщо да си поемеш дъх. Беше умерено, балансирано и вярвам, красотата на Творението се ражда в тази балансираност, когато тя се възцари както извън нас, така и вътре в нас.
Боря се интензивно, за да постигна този баланс. Тогава се чувствах особено уморена от Принципа на огледалото, който беше завзел живота ми - тази склонност да застана на другата полярност, когато светът рефлектира върху мен противоположната й. На теория отражението и обектът са едно и също нещо, но в отражението лявото не е в ляво и дясното не е в дясно, което е противоречиво, поне за моят мозък. Не мога да се отърся от тази тежест на вътрешно съпротивление срещу себе си. Дори и във вътрешният ми свят, винаги е като на война и предоминиращата към момента част от мен трябва да очаква бомбандировка или нож в гърба от някоя друга.
Лекът дойде като попаднах на онова място. Място, в което хората плащаха по-голяма от цената, които плащаме ние, когато не открият баланса у себе си. Звучи ви натоварващо? Но не е, хармонично е, защото това е място, в което е позволено да кажеш "Не мога да реша" и "Колебая се". Казваш го и ставаш като пролет, нито топъл, нито студен, определено не си напрегнат и усещаш нова форма на свобода. Е, да, някога трябва да решиш дали ще станеш лято или на следващия и по-следващия ден отново ще вали, но това е естествена еволюция на разбирането и мнението ти по даден въпрос. Лека-полека свиквах с този нов свят и приех менторството на един от тези различни хора. Странното? Никога не бяхме разменили нито дума за менторство, присъствието му и възможността да наблюдавам действията му бяха достатъчни, за да започна да преосмислям живота си.
Вървяхме заедно с него по улицата. Много въпроси се гонеха в главата ми и всичките бяха човешки - философски, а не толкова технически, свръзани с работата. Бихте си помислили, че начина, по който се усмихва издава лековатият му характер, но аз не бях много сигурна. Не знаех какъв е този човек изобщо, толкова различен беше в зависимост от обстоятелствата, в които го виждам. Да ви кажа какъв е би било толкова трудно, колкото да ви определя цвета на дъгата с една дума. Бих могла да кажа "шарен", но това понятие е изпразено от съдържание и когато го използваме, не си представяме едни и същи цветове на шарката, нито мислим, че са свръзани по един и същ начин. А бяла ли е дъгата, след като сборът от събраните дължини на цветовете й формират белия цвят? Определено не.
Не се сдържах, трябваше да го попитам, трябваше да имам отговора! И го направих, макар да не знаех какво да очаквам:
- Как едновременно си емоционално достъпен, но куртоазно дистанциран? Как си ведър и щастлив, когато всеки ден виждаш толкова страдание? Как успяваш едновременно да зачетеш общоприетите норми, но и да упражниш свободната си воля? Как виждаш и усещаш човешкото страдание, но след това даваш обективна преценка? И как така живееш едновременно и за двете крайности, но вместо да останеш вечно неподвижен заради баланса им, твориш нещо, което съдържа и двете, но без да ги превръща в трето, различно нещо?
Приемаща усмивка. Никакъв сигнал за преценката и отношението към зададените от мен въпроси. Имаше ли изобщо такова?
Бяхме стигнали до края на главната улица и всеки трябваше да поеме по различен път към дома. Все още беше рано, за да получа отговори.
