Tu es deliciae
columbam similas
columbam similas
Flamma aeterna
ardet in mihi
Apertus liber
ardet in mihi
Apertus liber
sum pro tibi
Ambulo per viam
Via longa est
Tuus pectus
Ambulo per viam
Via longa est
Tuus pectus
est in fine
понеделник, 25 януари 2016 г.
петък, 1 януари 2016 г.
Марк
Винаги съм се възхищавала на топлата му, приятелска натура. Той намира обща тема със всеки и много бързо се сприятелява. Всички обожават неговото чувство за хумор и се смеят на добронамерените му шеги. Предполагам, намират нещо изключително миловидно в сладката му физиономия. Марк е като малко дете и силно се съмнявах, че някога ще порасне. Ако някога ви запозная с него, несъмнено бихте се убедили - за него не съществува нещо такова като "ежедневни отговорности" - той не прави нещата, защото трябва да ги прави, а ги върши, ако изобщо ги свърши, тогава, когато го влече и усеща желание за тях. Естествено, поради това не изглежда като най-благонадеждният човек на света, защото никой, дори и той самият, не може да предскаже кога ще го обземат желанията му. Оставям настрани факта, че той е разностранно развит, поради което се занимава с много проекти едновременно. Резултатът е, че рядко би могъл да ви се похвали, че е свършил нещо до край. Има мечтата да свърши ... но и желанието "ето сега, точно в този момент" да прави нещо друго, коренно различно". Страхувам се малко за него - какво ще прави, когато родителите му вече не могат да го издържат и трябва да продължи като самостоятелен човек? Та той може по малко от много неща, достатъчно ли ще бъде?
Обича да се шегува с мен, че е надянал маската на конвенционален, нормален човек, благодарение на част от проектите си. Така беше, например с образованието му. Като цяло, той е любител на екзотичните и ексцентрични неща, и най-вече - съвместяването на привидно несъвместими качества. Парадоксално е, че неговите конвенционални дейности имат двояк смисъл - от една страна за допълване на колекцията му от привидно несъвместими качества, а от друга - прикритие за това негово странно хоби.
Това, което най-много ни сближаваше първите месеци на приятелството ни беше любовта ни към шоколада. Аз съм просто чревоугодник - любител на вкусната храна, който е готов да се научи ДОРИ и да готви (и то добре), за да угоди на вкусовете си. С Марк е друго, той просто е шоколадоман. Ако имаше приказна планета, на която да живее, определено кората й щеше да е направена от маслени бисквитки, от мантията й щеше да е съставена от млечен шоколад и често бисквитените вулкани щяха да изригват и от тях щеше да тече лава от вкусен течен шоколад. Затова ми сподели, че на Коледа, когато му подариха картонена къщичка, в която "живеят" (шоколадов) елен, (шоколадов) дядо Коледа на (шоколадов) под, той е бил по-щастлив, отколкото си е дал израз да бъде. Някак тази къщичка му е напомнила на неговия перфектен, утопичен малък свят. Затова, когато Марк ви дойде на гости, добро начало на приятелството ви е, ако сложите в чинията му по-голямото парче торта, той не би ви отказал. Рядко ще поиска допълнително, дори и да предложите, обаче - защото макар да говори много, е малко срамежлив. Да не говорим, че често сме заедно, аз съм далеч по-сериозна и стабилна от него, държаща на здравомислието. Макар да имам хладен поглед и нищо не издаващо изражение през повечето време, искрено учудване и тревога преминават през лицето ми , когато видя колко шоколад изяжда Марк: "Марк, и ТОВА ли ще изядеш, спри се, помисли за здравето си!".
Обича да се шегува с мен, че е надянал маската на конвенционален, нормален човек, благодарение на част от проектите си. Така беше, например с образованието му. Като цяло, той е любител на екзотичните и ексцентрични неща, и най-вече - съвместяването на привидно несъвместими качества. Парадоксално е, че неговите конвенционални дейности имат двояк смисъл - от една страна за допълване на колекцията му от привидно несъвместими качества, а от друга - прикритие за това негово странно хоби.
Това, което най-много ни сближаваше първите месеци на приятелството ни беше любовта ни към шоколада. Аз съм просто чревоугодник - любител на вкусната храна, който е готов да се научи ДОРИ и да готви (и то добре), за да угоди на вкусовете си. С Марк е друго, той просто е шоколадоман. Ако имаше приказна планета, на която да живее, определено кората й щеше да е направена от маслени бисквитки, от мантията й щеше да е съставена от млечен шоколад и често бисквитените вулкани щяха да изригват и от тях щеше да тече лава от вкусен течен шоколад. Затова ми сподели, че на Коледа, когато му подариха картонена къщичка, в която "живеят" (шоколадов) елен, (шоколадов) дядо Коледа на (шоколадов) под, той е бил по-щастлив, отколкото си е дал израз да бъде. Някак тази къщичка му е напомнила на неговия перфектен, утопичен малък свят. Затова, когато Марк ви дойде на гости, добро начало на приятелството ви е, ако сложите в чинията му по-голямото парче торта, той не би ви отказал. Рядко ще поиска допълнително, дори и да предложите, обаче - защото макар да говори много, е малко срамежлив. Да не говорим, че често сме заедно, аз съм далеч по-сериозна и стабилна от него, държаща на здравомислието. Макар да имам хладен поглед и нищо не издаващо изражение през повечето време, искрено учудване и тревога преминават през лицето ми , когато видя колко шоколад изяжда Марк: "Марк, и ТОВА ли ще изядеш, спри се, помисли за здравето си!".
Преди време с него сключихме договор за дейност, която съвместно трябваше да извършим. Подписах се, знаейки, че в началото със сигурност мога да разчитам на него, но не бях сигурна дали бих могла накрая. Въпреки всичко, надявах се, толкова много, даже повярвах, че може би с този договор той най-накрая ще намери онова нещо, с което може да се занимава цял живот без да го пуска. В себе си не се съмнявах, защото държа на думата си и даденото обещание е като клетва за мен - представете си обещанията, върху които полагам подписа си! Така или иначе, този проект щеше да бъде завършен! Всичко стана точно така, както бях предвидила в началото - към средата на дейностите по проекта Марк ме изостави и участваше с минималните усилия, които можеше да положи. Добре, че бяха талантите му, заради това бяхме сравнително добре представящ се екип, макар и да не полагахме максималните усилия, на които бяхме способни.
Бяхме пред блестящият финал, когато ми се случи нещо, което никога не допусках, че ще стане - изгубих вяра в смисъла на това, което правя. Дори и мисълта за положеното обещание не беше достатъчна за мен, за да продължа да върша онова, което се бях зарекла да направя, а по принцип, дори и на това основание, аз продължавам неуморно да работя над задачите си. Марк отдавна си беше тръгнал и вече го вълнуваха други неща - държеше се така, сякаш сме свършили с това, конкретно нещо и то повече не може и не трябва да ни обвързва. Ядосах му се, защото сметнах, че ме е саботирал през всичкото това време: "Ах ти, мързеливец такъв, заради теб бяхме обречени от самото начало да не се получи - какво да направя сега - the show must go on, нямам сили, и теб те няма! Не разбираш ли, ако не свършим това, санкциите са и за двама ни!". Беше време да сложа край на това: Привиках го и му обясних, че е време да бъдем по-сериозни. Стана му неприятно, че се държа така но се съгласи, че съм права.
Работихме и аз бях тази, която ръководеше дейността над проекта ни. В другите начинания, които понякога бяхме захващали и не бяха така тежки, не беше така, доверявах му се повече, тъй като бяха свързани със сравнително кратко време, което му позволяваше да задържи вниманието си до края. Уви, това не беше случаят. Заключих го в рутината, която аз познавам и считам за най-правилната за работа. "Никакви странични дейности, Марк, поне не, докато не свършим онова, което ни се полага като работа за през деня". Неохотно, но той се съгласяваше, примирително продължаваше - поне в началото, когато напрежението беше малко. Не беше нищо, което не беше виждал, просто беше малко по-дълго, отколкото бе свикнал.
Въпреки усилията ми, оставахме назад и работата се трупаше. Виждах математическата прогресия, но Марк винаги ме увещаваше, че "има време" и накрая ще се мобилизира и ще свърши всичко както трябва, благодарение на талантите си. "Просто ми трябва време и стимул да ги посъбера и всичко ще се нареди, ще видиш". Ала времето минаваше и стимул така и не идваше.
Охладнях към Марк и отношенията ни се обтегнаха много през този период. Станах далеч по-агресивна и исках ежедневен отчет за всичко, което беше свършил - дали беше стигнал до там, до където трябваше да стигне. Той изпълняваше задачите си и никога нищо не ми казваше. Понякога не бяха пълни, понякога не беше стигнал до края, но виждах как се стреми да стигне все по-далеч и по-далеч и да преминава зоната си на комфорт за работа.
В редките случаи на иначе честите ни срещи, когато говорихме за друго и се взирах в лицето му, виждах, че се е променил - палавата искрица в очите му беше загаснала, лицето му беше изпито, а крайчетата на устните му вече не сочеха както преди нагоре, а надолу, осанката му беше различна, далеч по-отпусната, издаваща липсващата му воля изобщо да живее. Единственото, което го ободряваше за кратки моменти беше разговора ни за нещо различно от това, което правим - нещо друго, което го вълнува. Въпреки, че се чувстваше зле от цялата история, той остана и продължи да работи с мен, при ужасните условия, на които го подлагам, макар да не беше длъжен. Във всеки един момент той можеше да обере нещата си и да си тръгне, ако реши да го направи. Не, Марк, за разлика от мен не се страхуваше да остави нещата на средата, нито го плашеха санкциите, той остана с мен заради приятелството ни.
С наближаване на крайният срок виждах доста тревожни тенденции у моя приятел. Вече дори разговорите ни за нещо различно и факта, че отделяхме време да правим други, интересни неща, го натъжаваше. Споделяше ми, че всичко това изглежда като някаква жалка пародия на разнородна дейност, близане на сладолед през стъкло, в която просто виждаш нещо хубаво, но до толкова, че да осъзнаеш колко далеч и недостижимо е до теб. Нямаше го чувството му за хумор, измислените му истории с ярки образи - бяха изчезнали. Това повлия пряко върху проекта ни, тъй като блокира творческото и асоциативното му мислене, които бяха в основата на доброто му представяне в предишни изяви.
"Познаваме се от детството." - мислех си - "Никога не съм го виждала такъв... Какво направих? Ще се оправи ли, след като всичко мине?"
Охладнях към Марк и отношенията ни се обтегнаха много през този период. Станах далеч по-агресивна и исках ежедневен отчет за всичко, което беше свършил - дали беше стигнал до там, до където трябваше да стигне. Той изпълняваше задачите си и никога нищо не ми казваше. Понякога не бяха пълни, понякога не беше стигнал до края, но виждах как се стреми да стигне все по-далеч и по-далеч и да преминава зоната си на комфорт за работа.
В редките случаи на иначе честите ни срещи, когато говорихме за друго и се взирах в лицето му, виждах, че се е променил - палавата искрица в очите му беше загаснала, лицето му беше изпито, а крайчетата на устните му вече не сочеха както преди нагоре, а надолу, осанката му беше различна, далеч по-отпусната, издаваща липсващата му воля изобщо да живее. Единственото, което го ободряваше за кратки моменти беше разговора ни за нещо различно от това, което правим - нещо друго, което го вълнува. Въпреки, че се чувстваше зле от цялата история, той остана и продължи да работи с мен, при ужасните условия, на които го подлагам, макар да не беше длъжен. Във всеки един момент той можеше да обере нещата си и да си тръгне, ако реши да го направи. Не, Марк, за разлика от мен не се страхуваше да остави нещата на средата, нито го плашеха санкциите, той остана с мен заради приятелството ни.
С наближаване на крайният срок виждах доста тревожни тенденции у моя приятел. Вече дори разговорите ни за нещо различно и факта, че отделяхме време да правим други, интересни неща, го натъжаваше. Споделяше ми, че всичко това изглежда като някаква жалка пародия на разнородна дейност, близане на сладолед през стъкло, в която просто виждаш нещо хубаво, но до толкова, че да осъзнаеш колко далеч и недостижимо е до теб. Нямаше го чувството му за хумор, измислените му истории с ярки образи - бяха изчезнали. Това повлия пряко върху проекта ни, тъй като блокира творческото и асоциативното му мислене, които бяха в основата на доброто му представяне в предишни изяви.
"Познаваме се от детството." - мислех си - "Никога не съм го виждала такъв... Какво направих? Ще се оправи ли, след като всичко мине?"
- Съжалявам, Марк, наистина съжалявам, не трябваше да се държа така с теб, да те карам да правиш всичко това!
- И аз съжалявам, че не мога да оправдая очакванията ти, че провалих нещо така важно за теб с държането си. Ще ти кажа истината - за първи път казвам подобно нещо, и дори си го помислям - но аз достигнах предела на силите си. Наистина не съществува нещо повече, което бих могъл да направя. Вярно е, че не за всичко, с което съм се занимавал, съм получавал изрядна външна оценка, но никога не съм се съмнявал, че ако бях решил, бих могъл да получа. В случая, предвид обстоятелствата, наистина, не бих могъл, до тук се простират възможностите и уменията ми.
- Тогава ... тогава... да се откажем, да изчакаме, да ни дадат друг срок и да предадем, когато сме в по-добро състояние! - не можех да повярвам, че казвам това, но ето - и аз бях на предела ... на вярата си, че с всичко мога да се справя - нещо, което Марк не знаеше.
- Никога няма да бъда в по-добро състояние по отношение на този проект, наистина не смятам, че бих могъл да повторя всичко отново.
- Прав си, така е! А и ти си ми приятел! Макар да мечтаех да се представя добре сега, повече от всичко, приятелството ми с теб е по-важно от това. Опитах се да те превърна в човек, който не си. А и честно казано, какво значение има какво ще кажат другите, когато знаеш, че буквално си работил над нещо до последната си капка кръв и пот!
Марк горчиво се усмихна. Макар да се зарадва на разбирането, което проявявам, все още го гризеше съвестта заради това, че не ме е подкрепил достатъчно тогава, когато е трябвало.
Аз не бях напълно комфортно в кожата си, също, защото твърде късно бях разбрала нещо за Марк - думата "трябва" бавно го убива и не са мързела и нежеланието причините, поради които не свършва работата си навреме, колкото почивката и разнообразието са иманентно присъща част от натурата му. Той твори ... и е способен на всичко онова, което може тогава, когато ... е неподреден, несистематичен и разхвърлян. Този хаос представлява за него въздуха, който диша.
- И аз съжалявам, че не мога да оправдая очакванията ти, че провалих нещо така важно за теб с държането си. Ще ти кажа истината - за първи път казвам подобно нещо, и дори си го помислям - но аз достигнах предела на силите си. Наистина не съществува нещо повече, което бих могъл да направя. Вярно е, че не за всичко, с което съм се занимавал, съм получавал изрядна външна оценка, но никога не съм се съмнявал, че ако бях решил, бих могъл да получа. В случая, предвид обстоятелствата, наистина, не бих могъл, до тук се простират възможностите и уменията ми.
- Тогава ... тогава... да се откажем, да изчакаме, да ни дадат друг срок и да предадем, когато сме в по-добро състояние! - не можех да повярвам, че казвам това, но ето - и аз бях на предела ... на вярата си, че с всичко мога да се справя - нещо, което Марк не знаеше.
- Никога няма да бъда в по-добро състояние по отношение на този проект, наистина не смятам, че бих могъл да повторя всичко отново.
- Прав си, така е! А и ти си ми приятел! Макар да мечтаех да се представя добре сега, повече от всичко, приятелството ми с теб е по-важно от това. Опитах се да те превърна в човек, който не си. А и честно казано, какво значение има какво ще кажат другите, когато знаеш, че буквално си работил над нещо до последната си капка кръв и пот!
Марк горчиво се усмихна. Макар да се зарадва на разбирането, което проявявам, все още го гризеше съвестта заради това, че не ме е подкрепил достатъчно тогава, когато е трябвало.
Аз не бях напълно комфортно в кожата си, също, защото твърде късно бях разбрала нещо за Марк - думата "трябва" бавно го убива и не са мързела и нежеланието причините, поради които не свършва работата си навреме, колкото почивката и разнообразието са иманентно присъща част от натурата му. Той твори ... и е способен на всичко онова, което може тогава, когато ... е неподреден, несистематичен и разхвърлян. Този хаос представлява за него въздуха, който диша.
Проектът премина така, както очаквахме. Не получихме лаврите за най-достойно представяне, но и двамата се зарадвахме, че все пак сме успели да прескочим и това препятствие. Стиснахме ръце - дружбата ни бе по-силна от всякога.
Марк, обаче, така и не си стана същият, какъвто беше преди. Каза ми, че ще се завърне към едно от предишните си занимания, което колкото и да му харесвало и си мечтаел да владее, се отказал, тъй като било обвързано с твърде много време за усвояване и той не вярвал, че може някога да свърши достатъчно от него, че да се ползва от полезните му свойства. Систематизацията, на която го подложих до известна степен му допаднала. Тежката работа довела до по-голям толеранс към активни дейности по принцип и поради това отделял повече време да развива талантите си. Помоли ме за помощ и съвети за това НЕГОВО нещо. Усмихнах се "какъв хубав проект си захванал само, някой ден може да помогне и за някоя от моите цели - сега и тогава, Марк, вървим заедно".
Абонамент за:
Публикации (Atom)